За тръпката да откриеш „мулето” - разговор с наркомитничар номер 1

Ако го срещнеш случайно на улицата, последното нещо, което ще си помислиш за него е, че този широко усмихнат синеок мъж е враг номер едно на наркотрафикантите в България. Въпреки, че е само на 40, Стефан Бакалов има 20- годишен опит в залавянето на криминалните пратки и в момента е шеф на отдела за борба с наркотрафика на летище София. Благодарение работата, която той и хората му вършат, в последните  1-2 години нашата мила аерогара се превръща от  лесен канал за пренос на наркотици във зона пердута за  преносвачите на „по-ценен” товар.

За тръпката да откриеш „мулето”и за  митовете около наркомитничарите със Стефан Бакалов разговаря Диана Алексиева.

Да започнем с рутината. Как минава един твой ден на летище София?

Обикновено отивам към 8 часа на работа. Първо си проверявам мейлите които всяка сутрин са поне 30 -  от чужбина.  Това е информация, която получавам от всички летища от Европа и света – свързана е с наркотрафиканти ,организации, разкрития на наркотици и сигнали. След това проверявам какво се е случило предишната вечер и рано сутринта, какви рискови пътници са заминали, какви пратки се очакват да минат, правя разбор, провеждам срещи с други служби и почвам да помагам за най-различни проверки. Това е най интересната част. Там е екшънът, всичко друго е сухата част.

Каза рискови пътници. Колко такива пътници минават през вас на ден?

Ежедневно следим заминаването и пристигането на повече от 2000 човека. Разбира се, едни отпадат. За наша радост , през последните една две години при нас пристигат празни куриери, тези които вече са разтоварили. Тоест,  заминали са оттук за Латинска Америка, на връщане разтоварват наркотика в страна от Европа и се връщат празни. Отиват да припечелят нещо и се връщат с парите, които не са много. Примерно 2-3 хиляди евро.

Какъв е профилът на рисковия пътник?

Лошото е ,че профилът вече е много широк. Имахме периоди, в които куриерите бяха от 25 до 40 години. Сега имаме такива на по 72-73 години, а долната граница е паднала до 18 години. И това е много страшно. Вече възрастовата граница не е определяща за профила. А иначе хората, които пренасят наркотици са няколко вида. Повечето, естествено, го правят за пари. Обикновено са хора от провинцията. Взели са заем от хиляда лева да речем и не могат да го върнат. За тях това са много пари. И тогава се появява някой и ги изнудва – казва им – свърши тази работа, така ще си върнеш парите и ще спечелиш още хиляда лева. И той няма друг избор.

Другата категория са комарджиите. Млади момчета и момичета, които са занимават с комар или играят в казино. Отиват в казиното и започват да играят. И да губят. А там си има специални хора ,които ги следят. И така те губят, губят, взимат пари от тези хора и така в един момент се оказват дължащи пари и вербувани.

Има и трета категория. Това са хора, които го правят от незнание и от наивност.

И една четвърта категория, която се среща по-рядко. За нея ще ти дам пример. Преди известно време едно хубаво момиче от София, с добра професия, с висше образование, с няколко езика се влюбва в един турски гражданин. Той изглежда приказно красив, приказно богат, приказно добър, въобще всичко като в приказките. Започват връзка, той я завежда в Турция на гости и и обещава после да я заведе и в Испания. В Турция се разхождат по магазините и той и купува всичко – този парцал, онзи парцал, каквото поиска. Накрая и казва „Ти с какво ще ги занесеш всички тези дрехи? Искаш ли да ти дам един куфар?” . Тя ,естествено приема и си пристига в София с пълния куфар Освен с дрехи обаче, той е пълен с хероин. Има двойно дъно, и когато няколко дни по-късно той и се обажда от Испания, за да я повика, ние я хващаме на летището. Ето това може да се случи на всеки – влюбваш се, подвеждат те , лъжат те...

Но това са редки случаи, обикновено мотивът са парите. Така наречените „мулета” обаче не печелят много пари, парите отиват при организаторите. Те имат верига от „мулета” и печелят от тях. Оказва се, че българските „мулета” са доста евтини и работят по цял свят.

Става ли ти жал за „мулетата” понякога?

Да, всеки път. Всеки един куриер или муле е жертва

Къде крият наркотиците най-често?

Пътниците, които пренасят наркотици са много изобретателни. Лошото е, че това което те правят, ние вече го знаем ,защото то се е случило вече някъде другаде по света.

А иначе, например куфарът предлага много места за укрити. Имали сме случаи, в които колелцата са направени от кокаин, отгоре само фолио и пластмаса. И то от големите колелца – 200 грама отпред, 200 - отзад, това са си 400 грама кокаин. И то не от този ,който е тук, а такъв с чистота 50- 60 процента. Или пък дръжката е излята от кокаин, а отгоре пластмаса. Знаеш, на всяко летище отварят куфара, преглеждат го, много рядко се преглеждат другите му части.

Крият се наркотици и в храна например – в салама, кашкавал...това не  е много умно. Или в цигари – стек, в който кутиите са с цигари, а цигарите – с марихуана. Хитро, но пък мирише. И той, като го е правил вкъщи, не се е сетил за това. Има неща, които са малко прозаични, но човек когато, го мисли, си мисли че той го измисля за първи път.

Най-трудно е да хванем така наречените пътници „ гълтачи”. Трябва да го закараш на рентген, тоест трябва да си почти сигурен, че той е погълнал нещо. Обикновено това „нещо” е кокаин. Дрогата се  в специални капсули, те си имат преси,  които ги правят, и човекът поглъща  между 20 и 80 капсули. Една от тях е 10 грама. Слагат пред гълтача една купа и той поглъща колкото може. Но понеже това може да отнеме няколко часа, много е важно да не се разсейва и да брои. Да брои колко гълта, за да преброи после колко излиза. Дори само една капсула да остане, той е пътник. 3-4 дни след поглъщането, капсулата се разтваря, кокаинът достига до тялото и никой не може да ти помогне. Това е страшен шок за организма.

Как реагират „мулетата” ,като ги хванете?

Зависи.  Има такива, които започват да плачат, други, които се затварят и стават агресивни, такива  които веднага налитат на бой. Много различни реакции.

Случвало ли ти се е да хванеш твой познат при опит да пренесе наркотици?

За щастие моите приятели не се занимават с такива неща. Но аз  вече започвам да познавам и всички наркотрафиканти  – знам къде живеят, къде се движат, какво правят...

А те познават ли те?

Разбира се.

Това не те ли притеснява?

Това е моята работа. Те знаят, че аз работя това нещо. Аз знам, че те работят онова нещо. Ако аз съм по – хитър и ги хвана - добре, ако те са по хитри и ми избягат – ок.

Има няколко мита, които съм чувала за наркомитничарите?  Първият е ,че вие също вземате наркотици?

Ние сме наркомитничари – за да станеш такъв , едно от условията е ,че ти няма как да се занимаваш с такива работи. Имаме си механизми за защита и смея да твърдя, че те са много ефикасни.

Втори мит е, че сте корумпирани?

Широко известно е ,че има много митнически служители милионери. Но в моя отдел има служители, които са бедни. Ама в истинския смисъл. Имам колега, който сам гледа трите си деца с 500 лева заплата.

Да, те работят в среда, в която се изкушават. Но не можеш да вземеш пари, за да пуснеш куриер. В момента, в който вземеш пари, за да пуснеш наркотици, ти си пътник. Тия пари ще ги взимаш един, два, три пъти. Първо -  вероятността да те хванат колегите ти е огромна, второ - вероятността да те убият след като си взел няколко пъти пари, за да ти запушат устата е 100 процента. Никой няма да остави служител, който взима пари за наркотици жив дълго време. Защото предателят веднъж, става предател втори път.

Ти самият имал ли си такива предложения?

Конкретни не.

Как си почиваш?

Това лято за първи път от 15 години бях един месец отпуска. Преди това съм имал максимум 10 дена.  Иначе с колегите имаме отбор по футбол и всеки уикенд играем. Или пък карам колело. И чета много, всякакви книги - за религия, политика, история. Естествено всичко това, когато не съм с двете си дъщери.

Можеш ли да стреляш?

Да.

Налагало ли ти се е?

Да.

А по теб стреляли ли са?

Да. Преди много години. Във връзка с работата ми.

Наркотици опитвал ли си?

Не. Страх ме е. Човешката душа е слаба.

Диана Алексиева за списание "Макс" - октомври 2010

снимка : личен архив

Виктор Чучков и добрите шеги в киното

Българският филм "Тилт" четвърти уикенд е на първа позиция сред най-гледаните филмови заглавия у нас, сочат данните от киносалоните, обобщени в българския боксофис. Лентата на братя Чучкови е гледана от 98 318 души и до момента е събрала 671 041 лева от билети.

Идеята за филма се ражда преди пет-шест години, когато "Борко (Чучков - брат на Виктор) написа първия трийтмънт - кратък разказ на историята", разказва режисьорът на "Тилт" и добавя: "Оттогава тази история измина много път и много пъти сценариите се преработваха. Борко търси финансиране на 13 места. Накрая направихме коопродукция с Германия, с Националната телевизия и с два европейски фонда, Евроимаж също дадоха пари".

За историята на "Тилт" - от първия до последния му финал - Виктор Чучков разказва от позицията на режисьор, направил най-важното с един филм: да се хареса. 

Как един продуцент убеждава едни хора да вложат парите си в нечий филм?

Моят продуцент Борко убеди първо германците, като те прочетоха сценария и го харесаха и се съгласиха да направят този филм с нас. Как се убеждава - не знам. С факти и с чар най-вероятно.

В „Тилт" разказваш историята на едни млади хора през втората половина на 80-те, началото на 90-те. Самият ти си бил точно колкото тях тогава, но все пак как направихте историята да изглежда толкова достоверна. Имахте ли консултанти?

Викал съм на разговори хора, които по това време бяха емигранти в Германия. Също едно момче - Георги, което тогава беше най-добрият кънкьор в София. Имахме също консултант към художествената група - Репата - един от най-старите скейтъри в София. Той ни консултира как са били облечени тогава скейтърите, какви скейтове са карали, какви списания са чели, какви плакати са си лепили на стените, какви групи са харесвали...

Не си въобразявам, че сам мога да си изфантазирам, да си представя всичко. Исках да сме достоверни, да сме сигурни по някакъв начин. Освен това събирах истински истории, въпреки че във филма няма истинската история на някого. Но има някои дребни неща от емигрантския живот - лафове, случки, образи, които по някакъв начин съм се опитал да пресъздам.

Кога разбра, че филмът се е получил?

Никога не може да си сигурен, че филмът се е получил, защото това е нещо субективно, и колкото и да се опитваш да го видиш с други очи, това все пак е нещо твое, над което си отделил много време.

Всъщност аз не харесах филма изобщо до някакъв етап на монтажа. Знаех, че нямам филм, че не е станал.

Продължихме с монтажиста да го работим, докато ми хареса и извлякохме максимума от материала. Работихме го 10 месеца, което е страшно много, а като прибавиш и работата по звука, който се прави три месеца в Германия, аз бях един месец там.
Накрая, като почнеш да слагаш всяка една атмосфера, звук и музиката, цветните корекции, става все по добре и по- добре.

На кого го пусна първо?

Миналата есен направих една прожекция в Евробългарски културен център, на която поканих някои приятели, колеги и хора, които изобщо не се занимават с кино. И така сверих мнения и разбрах, че филмът изобщо не е готов. По зрителите си личи - по реакцията, по уклончивите мнения, когато излязат от киносалона - много бързо разбираш дали филмът се харесва или не. Или просто ти казват „честито" или „браво" или пък ти говорят 15 минути какво им е харесало.

Това че поканих колеги, които гледат от друга гледна точка и са по-скептични и някои от тях ми обясниха какво не им харесва, ми помогна да си сверя часовника. Не че филм се прави по мнението на някого, не може да питаш 100 човека и да се луташ между всички мнения.
Важното е, когато го пуснеш и ти да разбереш, че има някои проблеми и да ги решиш. Премонтирахме почти целия филм.

Значи има ли голяма разлика между сегашния „Тилт" и онзи от прожекцията?

Да, онзи беше с около 25 минути по-дълъг, а в този всяка една сцена си извлече много по-голям максимум. Някои сцени напълно отпаднаха, промених една сюжетна линия към края. А краят сега е съвсем различен. Той беше дозаснет 4 месеца след тази прожекция.

Какъв беше финалът в първоначалната версия?
Беше как Сташ и Беки се срещат в една стая и двамата плачат и така всичко свършва. Така ми се струваше по-обикновено, по-мелодраматично. Така и тогава не го заснех този финал и си казахме с Борко, че като видим как е станал монтажа, ще решим какъв да е финала.

Не можеш да бъдеш обвинен, че си се възползвал от звездите на „Стъклен дом" Радина и Явор, защото филмът е сниман много преди сериала, нали така?

Смятам, че актьорът е свободен човек на свободна практика. Все едно аз да кажа вие ми взехте звездите, защото знаете, че могат да играят. Аз пък знам, че на кастинга за „Стъклен дом " е изиграло решаващо решение това ,че са снимали при мен, въпреки че тогава „Тилт" още не беше излязъл. Но е било от значение, че Явор и Радина са се справили добре при мен.

На нас пък това със „Стъклен дом" също ни изигра „добра шега" - в крайна сметка много хора влизат да гледат „Тилт" заради Радина и Явор. И слава богу, че сериалът е добър, защото имаше вариант да не е добър и това да ни изиграе лоша шега. Та съм благодарен на бTV i SIA, които направиха един много добър сериал, който не излага моите актьори.


Кой коментар за филма ти хареса най-много?


По някакъв начин до мен могат да достигат само положителни мнения. Аз чета и в интернет, отрицателните мнения са само около 5 %, поне от това, което съм чел. Наистина има определени хейтъри, които мрязат всичко - ако няма реклама, ще псуват защо няма, като има българско кино, ще псуват що има.

Един беше написал някъде „Каква е тая реклама, повръща ми се от нея. Имам чувството, че оня малък гном Явор ще ми излезе и от ютията, като я включа",- което е доста странно, щото Явор е почти два метра момчето, а пък дори не е имало и кой знае каква реклама. PR-ът беше до първата прожекция, до момента, в който видях, че на пресконференцията бях поканил 80 журналисти, а вътре имаше 180. Тогава се успокоих. Защото журналистите са тези, които тепърва ще разпространят филма, мълвата за него. Имаше няколко доста добри статии, които ме трогнаха.

Финансово как се измерва този успех?


В момента боксофисът е 500 - 600 хиляди лева - пари събрани от билети от цялата страна. Като никой не трябва да си мисли, че тези пари отиват при продуцентите, защото в цял свят си има система за разпространение на тези неща. Защото четох пак глупости в интернет - „ония с три милиона" за Митовски, тоест, че си е прибрал три милиона от „Мисия Лондон".

Искам хората да знаят, че това не е така и киното трябва да се спонсорира от държавата и други организации. Защото в малки държави като нашата няма как да се върнат парите, които струва един филм. „Мисия Лондон", за да си върне 3-те милиона, които са вложени, трябва да са го гледали 6 милиона в България. Мислиш ли, че е възможно да са го гледали 6 милиона от 7 живеещи?

Половината от парите остават в киносалоните, които също имат огромни разходи, друга част се връщат в дистрибутора за рекламна кампания, да извади копия - в нашия случай - 30 копия, което се случва за първи път с български филм от 20 години насам.

Оттам нататък остават малко пари за продуцентите, защото ние трябва да върнем в Националния Филмов център, който ни е финансирал, както в Националната телевизия, в кооппродуцентите и къде ли още не. Така че, все още не сме напред с парите. Ако успеем да си върнем парите, които сме дали и да си взема хонорара, ще е успех наистина. Трудно е в България.

Щом е трудно, защо тогава се занимаваш с кино?

Защото обичам киното. И защото смятам, че ако първият филм е труден, то с втория ще е по-лесно и може и да успеем да го продадем и в чужбина. Даже и за този говорим вече, тогава цялата история може да има и финансов смисъл. В момента преговаряме с HBO.

Познаваш ли Вежди Рашидов?

Виждали сме се няколко пъти на общи срещи.


В един сутрешен блок той сбърка фамилията ви толкова убедително. Как ще коментираш?

Наистина - смешно е, особено това, че той адски убедително говореше колко се радва и така нататък... На всичкото отгоре, той обърка и името на оператора, за когото говореше, аз съм приятел със сина му. Вместо Чичов каза Чичков... ама в крайна сметка, той е артист, баща ми също е артист, забравя имена и хора бърка, не трябва да издребняваме, важното е да се разбере, че трябва да се помага ни киното и да се работи нормално в България, а не да бягат младите хора.

Сега идвам от една среща с ученици от художествената гимназия, която и аз съм завършил, и ми казаха, че след 12 клас, 40 % от децата заминават в чужбина, което говори много жалко за нас.


Ти искал ли си някога да емигрираш?

Последните една-две години се замислям. Нещата наистина са се променили рязко за последните 20 години, но духовното развитие е много слабо.

Имаш синове на година и половина и четири години, искаш ли те да растат тук?

Искам, но не знам дали не бих направил така че да учат на друго място, като пораснат... Ако живеят тук, дано да живеят много по-добре от нас.

Големият гледа ли „Тилт"?

Не, нали филмът има точка - до 12 години да се гледа с придружител. Но всяка вечер, когато се прибирах след снимки и си носих дейлитата - това са дивидитата със снимките от деня, той сядаше с мен и ги гледаше - и си мислеше, че това се казва Начало, защото преди всеки кадър се чуваше „начало" „начало" „начало" и той все искаше да му пускам „начало".

Диана Алексиева за www.webcafe.bg - 17.03.2011
снимка : Жоро Марков

ИСКАМ ДА СЪМ ПО-ДОБЪР ОТ ВЧЕРА

Човек остарява за революции - престава да бъде безразсъден и започва да хваща задкулисните механизми, казва Стефан Вълдобрев, който отдавна вече не е момчето с белите маратонки и изтъркани джинси.
Нежната революция, която направи с албумите си „Към" и „Пропаганда, хромозоми, силикон" е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на българската музика през последните 20 години.
Зад гърба си има два албума с музика за театър, а сега композира предимно за филми.
Десетките роли в театъра и киното не са напомпали допълнително самочувствието му, а като че ли са го направили по-уверен. Откакто се върна от Прага, където специализира кинорежисура, сам избира в какво да играе: „Така ставаш по-отговорен, по-удовлетворен, изобщо е по-хигиенично..."
През пролетта представи документалния си филм „Манчестър Юнайтед от Свищов", а в края на годината предстои премиерата на „Миграцията на паламуда", в който си партнира с Христо Мутафчиев.
Пием кафе и си говорим за всички тези неща, след като цяла нощ е превеждал текст, който му се е сторил любопитен за сценарий. Този път вроденото му любопитство е провокирано от класическото късметче на Лаваца: „Искам да знам кой пише тези късметчета и да му кажа „Здравей, ти ли си този? Искам да знам как минава един твой ден..."


Преди няколко вечери гледах „Приятнострашно". Много ме впечатли , но за пореден път ме накара да се замисля как в изкуството почти винаги се говори за любов, а в живота тя като че ли преминава стийхино... Какво ще кажеш?

Моята любов е още от детската градина и в гимназията бяхме заедно и сме женени все още. Имам спомен как сме в трети клас и сме на екскурзия, родителите ни водят и слизаме на една и съща спирка в Стара Загора и нашите тръгват в една посока, техните в друга, и ни държат за ръце. И много ясно помня как аз се обръщам и виждам, че и тя се е обърнала и ме гледа.

После се засякохме на уроци по китара в гимназията... Така че, не знам дали точно аз мога да ти отговоря на този въпрос, но в пиесата е написано по доста красив начин. За разминаванията в живота. Знаеш ли какво за първи път усетих с тази пиеса... По принцип съм аналитичен и нещата, които съм играл или пиша, знам как да ги обясня. В „Приятнострашно" за първи път усетих, че мога, а и не бива да си обяснявам нещо, а да го почуствам. Просто се оставям на интуицията си, силата на представлението е в това да го изиграем на сцената.

В кожата на кой герой в театъра си се чувствал най-некомфортно?

Приключих с този период. Това беше до 2006. Тогава напуснах Театъра на армията и заминах за Прага, за да специализирам кинорежисура. Откакто се върнах, сам избирам представленията, в които да участвам. До тогава имаше представления, които играех с нежелание. Но сега, когато сам правиш своя избор, ставаш по-отговорен, по-удовлетворен, изобщо е по-хигиенично.


Преди няколко дни излезе премиерата на „Син портокал" в 199? Не успях да го гледам, но зная, че играеш негър. Как реши проблема с цвета на кожата.?

Боядисах се в крайна сметка. Режисьорът Съни Сънински реши ,че това ще е най-добре. С него се работи много приятно, има много етюди в представленията му, а винаги ми е харесвало. Реши,че трябва да излизам боядисан,а неговото решение е закон. И мисля,че е прав. Абе, много е забавно.

Расист ли си? Да те питам направо - какво мислиш всичко, което се случи и продължава да се случва около Катуница?

О, това не е на расова основа, а на социална, просто в този момент се канализира натам. Слушам изказванията на хората в протестите, те говорят адски интелигентно, това не са някакви лумпени там, както ги нарекоха. Казват разумни неща. Това не са етнически размирици.


Самият ти колко лични революции си правил?

Аз съм участвал в истинските революции 89-а, 90-а и 96-а зимата. Бил съм в центъра на всяко едно от големите събития, които се случваха тук по площадите. Не съм ги организирал, но съм ги виждал отблизо. И в двете национални студентски стачки съм участвал.


Остарява ли човек за революции?

Да.

Защо?

Защото престава да бъде безразсъден и започва да хваща задкулисните механизми. Когато си бил млад , не ти е пукало за тях, просто си искал де крещиш и да трошиш, активно да изразиш позицията си. Сега вече веднага ти е ясно кой отзад по какъв начин дърпа конците и това някак те възпира. Революцията е за младите и това не е новина.

Прави ли ти се революция. Не в политиката, например в киното или в музиката?

Не, в момента цялото ми съзнание и енергия са насочени към работата. Искам като си лягам, да си мисля - днес съм по-добър от вчера. Днес видях повече неща, направих повече неща. Звучи плакатно, но в момента това ме вълнува.

Снощи до 4 превеждах един текст на английски, защото ми се стори, че има потенциал за сценарий. Към 11 точно се канех да си лягам и изведнъж реших да почна превода. Исках да го пратя на мой приятел в чужбина, който е добър анализатор. Приключих към 4 и нещо. И ми беше много приятно. Усетих го като някаква стъпка.

Напоследък се занимаваш с композиране на музика за чужди филми. Това е работа, която можеш да вършиш от всяка точка на света. Защо го правиш оттук?

България е прекрасно място. Просто по някакъв начин човек трябва така да си изгради нещата, че да е в работна мрежа с хора от целия свят.

Харесва ли ти това, което се случва с българското кино напоследък?

Мисля, че това което се случва е изключително хубаво. И знаеш ли кое е най-хубавото - че има страхотно жанрово разнообразие. Всеки филм, който излиза, е коренно противоположен жанр на предния.

Няма да изброявам всички филми, за да не изпусна някой, но те са наистина голям капитал, който го има в много малко държави. Каниха ме в Прага да им помагам като куратор, правиха дни на българската култура, и самите чехи казаха, че това жанрово разнообразие при нас е страхотно. При тях от 25 филма годишно, 23 са едни и същи. В Кан тази година дори се говореше за българска вълна.

Как приеха там филма ти „Манчестър Юнайтед от Свищов"?

Много добре приеха филма, а след Кан отидох и в Сараево. Там бяха големи емоции. Нали след прожекцията има въпроси и отговори и едно момиче става и казва „Искам да ви поканя на сватбата си". И разказва, че сутринта, като станала и писала на приятеля си, който е в Щатите, на кой филма отива. А той бил голям фена на Манчестър Юнайтед. И след час и върнал мейл, в който й предлага да се оженят. И затова тя ме кани. Казах й „Само ако съм кум". Много хубава история.


Имаш ли идеи за нов филм?

Аз идеи имам, но си давам сметка колко е трудно и колко време отнема и това е адски обезкуражително. От идеята до премиерата минават 5-6 години.

Тази история с филма ми помогна да си подредя много точно приоритетите и да разбера кой съм аз - гледам на себе си основно като на актьор - имам страхотно желание и потенциал като актьор в момента и съм много благодарен, че има къде да снимам.

В крайна сметка Клинт Ийстуд е много окуражаващ пример, започна на 63 като режисьор и много добре се справя. Така че имам време.

ДИАНА АЛЕКСИЕВА ЗА WEBCAFE.BG - 06.10.2011г.